Проф. Любомир Халачев

 

На 28 ноември 1878 г., още преди освободена България да се почувства независима и силна държава, в София е създадена Публична библиотека, която по-късно прераства в познатата ни днес Народна библиотека.

Марин Дринов, Стилиян Чилингиров, Петко Славейков, Константин Иречек, Пенчо Славейков, Петър Караангов, Атанас Натев, Вера Ганчева, Кирил Топалов – това са само част от директорите на тази забележителна сграда на народното просвещение. Народната библиотека винаги е била институция с национално значение и всички работещи в тази област са я възприемали като първа между равни. Библиотека с особен статус. Може би затова през 1946 г., едва що излезли от войната, българите намират сили и ум да вземат заем, за да ремонтират ударената от бомбардировките сграда. Друг въпрос е, че невинаги и постоянно правителствата са се грижили за нея както подобава.

За да се разбере какво значение отдават на тази институция обикновените хора, ще добавя два спомена. През 90-те години на миналия век един виден софийски интелектуалец беше казал, по повод на зачестилите убийства на скандално известни личности: „В момента Народната библиотека е най-безопасното място - там никога не стават убийства на „видни бизнесмени“! И беше прав, тези хора никога не бяха влизали в сградата на библиотеката. А преди много години, когато бяхме още млади, майката на мой приятел беше казала: „Ако искате да си намерите умни момичета, трябва да ходите по-често в Народната библиотека, а не да се мотате по кафенета и сладкарници“. И беше права.