Доклад на ген. Михо Михов на президентския дебат: „Президентът – гарант или риск за националната сигурност“
ОТБРАНИТЕЛНАТА ПОЛИТИКА НА СТРАНАТА – ПРИОРИТЕТ И ОТГОВОРНОСТ ЗА ПРЕЗИДЕНТА НА РЕПУБЛИКАТА
Доклад на ген. Михо Михов – президентски дебат под надслов: „Президентът – гарант или риск за националната сигурност“.
Известно е, че войната е най-сложното обществено историческо и социално явление, че тя е крайна форма на междудържавни и междукоалиционни отношения. Войни са се водили от повече от 3000 години и те са били според някои изследователи над 14 500 с отнети около 4 милиарда човешки живота. Редно е да си припомним на тази кръгла маса, че безспорен принцип, който издигнаха и победители, и победени след края на студената война е „отказа от военно насилие“. Приемаше се до скоро, че военният фактор вече няма тази сила при решаване на важни глобални въпроси. И това беше любим израз на учени и политици, с които започваха докладите на всички конференции у нас и в чужбина.
Струва ми се, че днес повечето анализатори ще повторят само част от предишните си твърдения, защото светът за повече от две десетилетия извървя път от двуполюсен през еднополюсен до все повече утвърждаващ се многополюсен модел на развитие. И нещо повече, никой не се е отрекъл от Армиите, които продължават да бъдат символ и облик на нацията и държавата. Логиката на общественото развитие, да я наречем „плановата логика“ вече не е актуална по отношение на възникването и разрешаването на международните противоречия. Според тази логика, България следваше да стане член на НАТО през 2015-а, т.е. през миналата година, но то е реалност от 2004 г. Защо? Само заради станалото на 11 септември 2001-а в САЩ с кулите близнаци или заради появата на новата държава на Балканите – Косово? Да, това смути съратниците на „плановата логика”. За много от нас стана ясно, че държава без административен капацитет, без родени и то съвременни мъдри държавници, дори и да носи исторически признато име може да загуби не само много от съдържанието на държавността, но и да погуби народа и територията си. И за нас като парламентарно представена политическа партия е жизнено важно не само това какви съвременни политически и военни пълководци ще издигнем, но и каква военна мощ или немощ ще им осигурим.
И тук, след достатъчното, но не и всичко казано за днешния исторически фундамент на националната сигурност по принцип, трябва да поговорим и поработим за образа на държавния глава и неговата способност да формулира и отстоява националните интереси.
Можем да му го подскажем:
Главно условие за реализацията на националните интереси е съхраняването на възможностите на България относително самостоятелно да решава вътрешните икономически и социални проблеми, както и сама да урежда отношенията си с други държави и общности, независимо от намеренията, позицията и интересите на трети страни. Очевидно, за реализацията на такава политика се иска не сервилност, не самолюбие, а житейски и политически опит, кураж и обществена подкрепа при избора на общополитическия курс на държавата. Тук неминуемо ще си припомним моменти, слова, речи и митинги от мандатите на президентите Желев, Стоянов и Първанов, които със своите политически възгледи и действия доказаха, че висш и определящ фактор за националната сигурност е общополитическия курс на държавата. Той е широк всеобхватен курс на действие, възприет и осъществяван от държавното ръководство във вътрешно и външнополитическата област при решаване на въпросите на националната сигурност.
Можем да маркираме само няколко опорни времеви жалона, доказващи правилността на този политически вектор, направляван и следван от нашите президенти и Върховни главнокомандаващи на въоръжените сили.
През 1994 г. страната ни се включва в програмата на НАТО – „Патрньорство за мир”, а през 1995 г. България подава молба за членство в ЕС. Този политически курс беше следван неотклонно на всички висши форуми на НАТО и ЕС през 1999 г. във Вашингтон и Хелзинки, в Прага и Брюксел. А през 2004 и 2007 г. президентът Първанов утвърди с подписа си коалиционната и съюзната последователност на България, следвайки този курс.
Един от най-важните съставни елементи на общополитическия курс на държавата е политиката за сигурност, чиято главна цел е запазването и укрепването на мира в обстановка на вътрешна стабилност и международна безопасност и преди всичко осигуряване на благоприятни условия за прогресивно развитие на нацията.
Веднага прави впечатление, че държавните глави на България се справиха не лошо с тези основни изисквания по време на разпада на Югославия, на революционните изстъпления в Румъния и политическите вълнения у нас в началото на последното десетилетие на миналия век, без да имат решителни завоевания в прогресивното развитие на нацията.
Ярък пример за добро военно-политическо позициониране на България е поведението на страната ни по време на кризите в Камбоджа, Кувейт, Косово, Афганистан и Ирак. Добре си спомняме президентските трудности в усилията им да получат общественото одобрение и мотивирането на висшето военно командване за подготовка и участие на наши контингенти в миротворчески операции, което и до днес невинаги е позитивно оценено.
Изниква въпроса: Можем ли да формулираме основните фактори на националната сигурност без ролята и мястото на президента в тях?
Например: – в ефективността на външната и вътрешната политика;
– в участието на България в колективните системи за сигурност;
– в степента на развитие на икономиката и ресурсите на страната.
Очевидно не. Нещо повече – тези въпроси трябва да характеризират предизборната кампания на всеки кандидат, за да успее да оглави тази държавна институция.
Още по-сериозно стои въпроса за координирането на организационната структура на системата за национална сигурност, която в структурен план включва различни взаимно свързани специфични елементи.
Разкриването на тези сложни връзки и взаимоотношения в конкретен исторически период се осъществява от политиката за сигурност. Тази политика в организационен план се дефинира от Консултативния съвет за национална сигурност (КСНС), председателстван от президента на републиката, а в структурен, чрез един от основните елементи на системата, какъвто е военната сигурност на страната, отново от президента в качеството му на Върховен главнокомандващ на въоръжените сили.
И в двете му конституционни отговорности военната сигурност се олицетворява с него, заради състоянието на военнополитическата и военностратегическата обстановка от една страна и отбранителната способност на държавата от друга, при което не съществува вероятност от възникване или принудително въвличане на държавата във военен конфликт. От промяната на политическата система у нас до сега можем да кажем, че на изпитание беше поставяно принудителното и доброволното ни участие при разрешаване на военни кризи и конфликти в регионален и континентален план.
За да подчертаем приоритетите и отговорностите на президента в тази област, нека посочим, че военната сигурност се основава не само на въоръжените сили, но и на общите политически и дипломатически усилия, насочени към снижаване на равнището на военното противопоставяне.
И сега е моментът да си направим равносметка при кой президентски мандат имахме най-силното дипломатическо представителство в ООН, ЕС, НАТО, ОССЕ и в страните, от които се очакваха рискови действия и заплахи от военно-политически и икономически характер. Военната дипломация е другото направление, което е в обхвата на президентската институция и МО. Лошото е, че на това ниво не се прави системна оценка за ролята и мястото на военното разузнаване в този аспект на националната сигурност.
Неотдавна нашата парламентарна група защити по убедителен начин необходимостта от професионално военно ръководство на служба „Военна информация” в МО и успешно се пребори заедно с други парламентарни сили с ветото на президента Плевнелиев, отстояващо цивилното ръководство на тази служба и фалшивата потребност от нов вид граждански контрол върху нея.
Тук ми се иска да припомня позицията на президента Първанов, отразена в словото му при обсъждане на резултатите от подготовката на БА и състоянието на войсковия ред и дисциплината през 2010 г. :
„Разбирането за гражданския контрол – казва той – като изземване на чисто военнопрофесионални функции по командване на въоръжени армейски формирования от цивилно по презумпция, без военна подготовка и политическо, респективно представляващо определена политическа партия лице, създава опасност този контрол да бъде подменен с партиен в различна степен, подменяйки независимостта на военно-професионалната експертиза. Това ерозира на законово ниво идеята за деполитизация и единоначалието и залага партийно влияние, възможност за влияние в една надпартийна институция, на практика предполага нейната реполитизация.“
Заради това е важно да припомним в навечерието на президентските избори, че президентът е гарант и на гражданския контрол над ВС. Да подчертаем, че военната сигурност се опира преди всичко на стабилна икономика, развита инфраструктура, осигурена социална сфера и достатъчна военна мощ. Тя е състояние на военнополитическата и военностратегическата обстановка, при което за Р България:
– не съществува военна заплаха;
– военната заплаха успешно се неутрализира;
– въоръженото нападение надеждно се отразява.
Можем да кажем, че почти всички български правителства до и след влизането ни в НАТО залагаха и залагат на първото състояние и с бюджетната си политика не осигуряват достатъчна военна мощ за надеждно отрзяване на въоръжено нападение.
Позицията на президента Плевнелиев след завръщането му от Самита на НАТО в Уелс през 2014 г. за осигуряване на военен бюджет не по-малко от 2% от БВП беше похвална, но днес и той самият се примири с отлагането на това военно планиране чак за 2024 г. Предлаганите нови промени в ЗОВС са добър знак за възстановяване позиционирането на най-старшия военен във въоръжените сили в командната верига на стратегическо ниво в условията на интегрираното МО. Но това не успокоява военните експерти, защото не е публикувана в общественото ни съзнание позицията на Върховния главнокомандващ по този въпрос и по силно прокламираното изграждане и поддържане на единен комплект от сили и способности за мирно време и при кризи.
Под съмнение се поставя и състоянието на отбраната на Р. България, която включва военен потенциал, подготвени за отбрана територия и население и икономика, осигуряваща необходимите материални ресурси.
Това е така, защото имаме съществени пропуски и дори неглижиране от държавното ръководство на разработването и осъществяването на военна политика с постигане на целите във военната област.
Имаме и примери, при които институцията на президента подкрепя пацифистките и антивоенни изказвания в периода на бюджетните обсъждания. В контекста на тези състояния и възгледи не се търси и дефинира мястото и ролята на военния фактор в политиката за сигурност и отбрана. Върховният главнокомандващ по силата на чл. 100 от Конституцията трябва да оценява системно военния фактор като окомплектованост на въоръжените сили, тяхната бойна мощ и боеспособността им, за да има реална представа от способността и отговорността на политическото и военното ръководство да покрие изискванията на чл. 9 от основния ни закон.
Тези дни и месеци сполучливо се постави началото на общественото обсъждане на промени в закона за резерва, но не и за конституционните отговорности на всеки гражданин в защитата на рода, нацията и държавата. Не се говори за подготовката на населението като резерв на Армията. Напротив! Надигна се вълна от недобронамереност към идеята за завеждане на отчет и евентуална военна подготовка на гражданите от 18 до 32 годишна възраст. Няма нито разяснителна дейност, нито реален план за превъоръжаването на видовете въоръжени сили с окуражителна позиция на президента и неговите военни съветници и секретари.
От опит знам, че гласът на президенството се чува както от народа, така и от другите държавни институции. Това очаквахме и на 18 март т.г. в обръщението на президента Плевнелиев пред 43 НС, което беше изречено, но все още нечуто от изпълнителната власт, особено в областта на военната сигурност. Не е достатъчно да анализираме единствено и само бежанския натиск, като овладяван процес и единствен риск и заплаха за националната ни сигурност.
А какво да кажем за моралния дух на военнослужещите, за което никой не говори и още по-малко анализира.
И ако организационния климат във формированията и структурите на ВС, оценен негативно единствено в изследване от 2015 г. се подсили с незакупуването на основните бойни платформи – нов тип самолет, кораб и бойна машина, то всеки бъдещ върховен главнокомандващ може да сме сигурни, че ще реализира неуспешен петгодишен мандат по изпълнението на член 9 от Конституцията.
Финансово-оправдани и държавно-обосновани стъпки на бъдещия държавен глава в правилната посока за усъвършенстване на отбранителната политика на страната могат да бъдат:
– осигуряване на висок професионализъм, обществена признателност и социална защита на военослужещите;
– превъоръжаване на БА с нов многоцелеви изтребител и бойни платформи за охрана и отбрана на националните и съюзните ни граници;
– военно обучение на идните поколения на България.
Поради такова разбиране на политиците и военните експерти на ПП и ПГ на АБВ ние подкрепихме законодателното уреждане на националната координация в работата на специалните служби и ще съдействаме на държавния глава и законодателната власт за извеждане на стратегическото ръководство на войските от партийно-политическата доминанта на министъра на отбраната.
Велико Търново, 20 март 2016 г.
о.р. ген. Михо Михов