Да си спомним за нашия Киноцентър
На 3 септември 1963г е открит националният Киноцентър в Бояна.
Дата като дата- нищо особено. Но за нас, хората оставили целия си живот в киното, Националният филмов център в Бояна беше просто „Киноцентърът“. Членувано и с главна буква- защото той беше единствен и неповторим. Спомням си, че когато за първи път през 1965 г. го посетих след това дни наред сънувах филмови сънища. На младите момчета като мен, които тогава прохождаха в мечтите си да правят кино, това беше нещо като досег с Фелини и Гари Купър взети заедно и поотделно. В кафенето на втория етаж, където обикновено си почиваха артистите, където се събираха режисьорите след снимки или между снимки, или в очакване да се започнат снимките по новия им филм, се въртяха Георги Калоянчев и Георги Парцалев, разправяше шегите си на всеослушание великият разказвач Рангел Вълчанов, в коридора младите тогава Владо Икономов и Иван Попйорданов разказваха за приключенията си във Виетнам, а до тях Крум Крумов мълчеше с достойнство, в кафенето можеше да се види строгата и предизвикваща респект фигура на Борислав Шаралиев, да се плъзне нехайно с очарователна усмивка, облечена в някой от поредните костюми за поредния си филм Невена Коканова или с лъчезарната си физиономия да се провикне Стефан Данаилов, по-известен като Ламбо:“ Момчета, идвам, пазете ми мястото!“
В трите павилиона (каква гордост- обикновено в такива студия по света има по десет-дванайсет) постоянно имаше декори- или току-що построени, или такива, които са си свършили работата и вече се развалят – и това създаваше напрегната атмосфера на филмово очакване. Ами лабораторията – колко нерви, колко безсънни нощи са преживели там операторите, чакайки да излезе работният материал и облекчено да се обадят на режисьора в провинцията: „Шефе, няма проблем- всичко е точно!“ – за да могат да продължат снимките.
Сигурно стотиците филми, заснети в Киноцентъра, съдържат в биографиите си стотици удивителни и смешни истории, с които обикновено си запълваха времето асистентите по време на почивка. Днес на някои те ще звучат остаряло, на някои сантиментално, а на нас, хората които по това време прохождаха в киното- тези истории звучат като страници от Библията.
Времето се промени, ние се променихме, светът на киното вече не е същият. Всичко се забравя, но не можем все пак да не си спомним с добри думи за десетките работници, строители, декоратори, лаборантки, фотографи, асистенти и още, и още… които имаха само един живот и той се наричаше Киноцентърът.
И поне днес, на 3 септември, да си кажем: „Хубаво време беше когато Киноцентърът работеше!“