Новини от ПП АБВ

Ако едно семейство изразходва бюджета си по същия начин, по който Европейският съюз харчи своя, то членовете на семейството първо ще започнат да шмекеруват, а след това ще се разбунтуват, пише Ивайло Калфин

Ивайло Калфин е член на Групата а високо равнище за собствените ресурси на ЕС.

Представете си, че във Вашето семейство имате споразумение за това с какъв бюджет разполага всеки от неговите членове и какви съответни ангажименти има към семейството. Това споразумение работи по следния начин:

Първо, всички важни решения се вземат с единодушие. Второ, семейството решава, че каквото и да се случи, неговите членове не могат да похарчат повече от 1.23% от приходите, на членовете е забранено да вземат кредити, както и да управляват паричните потоци – целият бюджет на семейството се държи в обща сметка, която се управлява от всички заедно. Трето, семейството решава какъв ще бъде бюджетът за следващите 7 години и той обикновено е по-малък от самоналожения максимум. Това се прави, за да се гарантират дългосрочните приоритети в семейството. Четвърто, семейството решава общо с какъв бюджет ще разполага всеки член през годината и за какви разходи ще отиват тези средства. Годишите бюджети трява да съблюдават разпределението и максималните стойности на 7-годиншния бюджет.

Пето, тъй като бюджетът е определен за 7 години, но разходите имат и годишен таван, то ако през някоя година се наложат по-високи разходи за сметка на по-ниски през други години, това е възможно единствено при ново решение с единодушие от семейния съвет.

Може би се питате какво става, ако се наложат непредвидени разходи в рамките на 7-те години – например да се инвестира в по-добра охрана на фамилната къща или да се подпомогне член на семейството, който временно е останал без работа? Лесна работа – семейният съвет обещава, но след това не изпълнява пълноценно обещанието си, защото не иска да наруши собствените си, предварително приети бюджетни ограничения.

И още нещо – в семейните разходи само 6% са за лични нужди на членовете. Останалите 94% са за общите и предварително определени нужди на семейството.

Мислите, че е трудно да се спазват всички тези правила? Те ви изглеждат като направени единствено заради дисциплината, а не да решават реални потребности? Правилно – това е и отношението на членовете на семейството. Затова те започват да шмекеруват – нищо лошо – надлъгването се случва само в семейството. Някои от членовете са убедени, че с техния труд допринасят за семейството много повече от другите. Затова настояват за рабат – отстъпка от вноската в общия бюджет – и я получават. Така им остават повече средства на разположение. Има и един друг трик – тъй като семейството расте и става все по-трудно да се вземат решения с консенсус, за семейния бюджет не се преговаря общо, а най-старшият член на семейството провежда двустранни разговори с всеки един. На тези разговори обещава, че различни индивидуални разходи ще се финансират извънредно – не по общия ред. Така на всеки член „се затваря устата“. Резутатът от тези изключения и рабати е заобикаляне на правилата и липса на прозрачност – нещо задължително за доверието в публичните финанси. Това кара членовете на семейството да недоволстват и дори да се бутнуват, защото не са сигурни как се използват техните пари.

Всичко това се случва с европейския бюджет. Правителствата на страните членки решават четири пъти за харченето на едно и също евро. Всяко едно от тези решения води до политиески напрежения, защото се създава впечатление, че се харчат четири, а не едно евро. Сегашният многогодишен бюджет беше утвърден през 2013 г. И трябва да продължи да финансира определени тогава политики до 2020 г. Този бюджет вече показва неспособност да финансира неочаквани през 2013 г. промени като сигурността и бората с тероризма, мигрантската криза или възстановяването на европейската икономика. Правителствените ръководители на страните членки поемат политически ангажименти за новите политики, но не осигуряват адекватното финансиране, което да направи тези политики реалност. Всичко това носи разочарования за европейските граждани, които обвиняват европейските институции, а не отговорните им национални правителства. Тази система за упревление на публичните средства е обречена.

Необходимо е спешно да се поднови дебатът за европейския бюджет и за фискалните инструменти на европейско равнище. За това има вътрешни причини – липсата на гъвкавост на европейския бюджет и на възможност пълноценно да финансира политиките, които очакват гражданите. Увеличаването на дела на сбоствените ресурси – приходи, които не минават през посредничеството на националните бюджети, е важна промяна, която трябва да се направи. Няма как европейският бюджет едновременно да извърши три функции – да финансира обещаните национални политики, да финансира новите политики и предизвикателства, които не са предвидени в 7-годишния бюджет и да не иска допълнителни вноски от страните-членки.

Не настоявам за по-голям европейски бюджет или за увеличаване на данъчната тежест на гражданите. Обратното – като някои от данъчните приходи се насочат директно към европейския бюджет, съответно вноските от националните бюджети ще намалеят. Така финансирането на ЕС ще се доближи до идеята на неговите създатели – да се осъществява от собствените му приходи. Националните вноски са се появили на много по-късна фаза, когато търговската либерализация е довела до намаляване на приходите от мита и когато ЕС е зепочнал амбициозната си програма за сближаване на развитието на регионите. Увеличаването на дела на собствените приходи над сегашните 20% не означава, че страните членки ще загубят контрол върху разходите – наред с намалените вноски, те ще вземат 1-2, вместо 4-5 решения за същите средства.

Прекратяването на перверзната практика на рабати и изключения ще направи европейския бюджет много по-прозрачен и разбираем за данъкоплатците. Има смисъл да се обсъдят и нови източници на финансов ресурс. Така например след решението на Европейския съд за данъците на Apple, границата между държавна помощ и данъчна политика изтънява силно. Затова все по-голяма скорост ще набира дискусията за обща данъчна основа и минимални данъчни ставки. Това ще направи и услуга на бизнеса, който много по-лесно ще работи на европейския пазар с много по-малко административни разходи. По отношение на намаляването на въглеродните емисии, може да се предвиди непряка такса върху продуктите на трети страни, които отказват да приемат европейските ангажименти за намаляване на емисиите. Така страни извън ЕС, които искат да си създадат доълнителна конкурентоспособност заради неспазване на екологични изисквания и едновременно искат да продават на европейския пазар, ще трябва да плащат такса. Така ще се предотврати конкуренция, основана на вреди за околната среда.

Успоредно с вътрешните причини, съществуват и външни, които налагат преразглеждане на процедурите на европейския бюджет. Създаването на нови фискални инструменти като например бюджет за еврозоната или финансови инструменти като Европейския фонд за стабилизиране и инвестиции, предполагат различна структура на европейските публични финанси. В крайна сметка данъкоплатците, които финансират тези инструменти са едни и същи.