Хелзинки, Хелзинки
Проф.Любомир Халачев
Преди години в Европа имаше много неутрални държави- неутрални в смисъл, че без значение каква политика водеха те не участваха във военните структури и не взимаха участие във въоръжени действия.
Всъщност, повод за размисли по тази тема ми дава желанието на споменатите държави да стоят неутрални от военните сблъсъци на другите, защото са приели че не войната, а мирът, икономическото и културно многообразие носят щастие на техните народи. Само искам да напомня на любознателните българи, че през 1975г, трийсет години след края на Втората световна война, европейските народи се събраха в Хелзинки и подписаха т.нар. „Хелзинкски споразумения“, които гарантираха мир и неприкосновеност на границите в Европа. Дори под споразумението се подписаха, за повече убедителност, САЩ и Канада. Европейските народи въздъхнаха успокоително, защото тогава противостоенето между политическите противници беше много силно. И наистина, последваха години на спокойствие и мъдри държавни решения.
Да, ама не! – както обичаше да казва един известен български журналист. Само шестнайсет години по-късно на континента избухнаха промените и като резултат бяха създадени 21 нови държави. Представете си – изведнъж от нищото изникнаха 21 държави! Дори в сърцето на Европа бяха създадени три нови държави- Чехия, Словакия и Германия. Толкова много нови държави, някои от тях с неустановени граници, с неуредени вътрешни и външни противоречия, натрупвани с годините и никакво усилие от страна на т.нар „велики сили“ да се опитат да свикат нова Хелзинкска (или както там може да се нарича) конференция и подписването на нов договор. Явно тази експлозивна промяна на Европа имаше нужда от нови междудържавни разговори, много дипломатически усилия и нов договор. Той би донесъл успокоение и предвидимост в отношенията между европейските държави. А това означава- и до голяма степен спокойствие за целия свят. След като бяха преодолени идеологическите противоречия би трябвало не за трийсет години (както беше след Втората световна война) а за десетина години държавите в Европа да намерят условия за подобна мирна конференция. За съжаление през изтеклите трийсет години великите сили не се включиха в съвместна работа по създаване на подобен договор. Те дори не помислиха за това, а се втурнаха да прекрояват света. Трябва да напомним, че самото преименуване на организацията на ОССЕ не донесе нужния ефект. Вместо това напрежението беше усилвано до степен на въоръжени сблъсъци, които прераснаха във войни.
Какво ни учи историята. След един дълъг и благословен мирен период в историята на Европа, последвал т.нар. Виенски конгрес през 19в европейските държави, европейските монарси а по-късно президенти и министър-председатели решават, че не може безкрайно да се живее в мир и трябва все пак от време на време да има някаква война. Само ще напомня, че през 18в и 19в които са важни за образуването на днешната карта на Европа елитът на нациите, аристократите, са имали два пътя в своето развитие- военни или висши служители на короната. Всички други професии са се смятали за недостойни (дори лекарската!) за тези потомци на царските династии на Европа. А как може един млад офицер да бъде щастлив, ако целият му живот премине в мирно време, изразяващо се в строяване на новобранци и даване на караули пред двореца. Войната е била просто като манна небесна след препирните между великите държавни ръководители и това не се е оспорвало дори от населението, което всъщност е давало най-много жертви през тези войни.
С постепенното заменяне на монархиите с републиканско управление тази страст към бляскавите военни сражения с барабани отпред, с еполети и красиви униформи отмира, но остава другата интрига на войната- финансовите печалби. Това силно въздействащо върху държавните мъже основание за война продължава да възбужда някои държавни ръководители и в днешно време. Печалбите по всякакъв начин и от всичко, свързано с войната. Но, за да има война трябва да има противостоения- не може две дружелюбно настроени една към друга държави, имащи дълго икономическо и културно взаимодействие изведнъж да се хвърлят една срещу друга. Следователно за да има войни трябва държавите (в случая говорим за европейските държави, но то е валидно за всички по света) непрекъснато да бъдат в конфликт. С други думи, между тях постоянно трябва да съществуват точки на напрежение. Казват, че Балканският полуостров е „буре с барут“. Но аз мисля че това може да се каже за всеки район на света, дори на Европа, която доскоро изглеждаше като изтегнала се на люлката в следобеден сън старица-пенсионерка. Да ама не!- отново ще повторя фразата на моя приятел. Явно това не е било изгодно на някои държавни ръководители.
Но защо започнахме с Хелзинки. Защото това беше един въодушевяващ пример в историята на Европа. А може би и на целия свят. Той ми изглежда така умно измислен, така красиво конструиран и така без алтернативен, че единственият ми въпрос е: Защо не го повторим! Или по-точно: Защо, господа лидери на Европа (доколкото са останали такива) не направите отново този опит. Тогава няма да кудкудякаме като някои недорасли политици: „Не можеш да бъдеш неутрален, това не е почтено!“ Напротив- най-добрата политика, най-почтената политика е да бъдещ неутрален към въоръжените конфликти. Да се опитваш да направиш така, че като че ли вечните човешки стремежи към победи, към противостоения, към конфликти да бъдат сведени до минимум. И да бъдат разрешавани чрез преговори.
Не ви ли прави впечатление, че за въоръжаване страните по света дават несравнимо повече (стотици пъти повече) средства, отколкото за дипломация, преговори, мирни конференции и опити да се примирят враждуващи страни. Също така за парите, необходими за мирни процеси никой не се бори в парламентите, борбата е за увеличение на военните бюджети! И едното струва пари, и другото. Само че кой знае защо някой ни натрапва погрешни анализи, че от производство на оръжие се печели много, а от мирната търговия, мирното развитие на науката, на индустрията, на новите технологии и културните процеси нищо не се печели. Напротив! Това е грозна лъжа! Истината е, че от продажба на оръжие отделни хора печелят много и то за кратко време. А печалбите от мирното развитие на държавите идват бавно, след десетилетия и те не отиват в джобовете на определени оръжейни магнати, а се разпределят по-справедливо за нуждите на всички хора. Но тези печалби винаги са несравнимо повече от оръжейните печалби. Да не говорим за другите загуби – убитите хора по време на война, неизчислимите материални загуби, унищожението на културни паметници и какви ли не още ужаси, съпровождащи войната. Които трябва да бъдат отрицателните разходи на войнолюбците. Но кой знае защо те се калкулират в графата „мирно възстановяване“ след войната! Сякаш те са плод на мира, а не на войната!
Ето това е водоразделът и вечната борба между тези, които искат да живеят в мир и тези, които искат да има войни. Крайно време е да го кажем така ясно и открито. А не да маскираме подобни прости анализи зад високопарни думи и понятия като борба за демокрация , борба за истина или установяване на справедлив международен ред. Няма подобна борба- има желание за мир и желание за война!
Затова ми се иска като античен драматичен герой да протегна ръце и да извикам: „Къде си, Хелзинки! Имаме нужда от твоя глас! “ Разбира се – Хелзинки вече не е същият град, но да използваме понятието.
Дали ще слезе Господ да въздаде справедливост като в античните трагедии! Риторичен въпрос.