За бързата компетентност – особено състояние в българската политика
Проф. Любомир Халачев
Ако искате да се чувствате сигурни и стабилни на всяка една височина (без значение дали тя е физическа, икономическа или политическа), трябва да се качвате бавно и спокойно по стълбицата нагоре. И да се учите на всяко стъпало. Един известен алпинист казва: „Когато изкачваш стъпка по стъпка висок връх, ти със сигурност ще знаеш как да слезеш по обратния път. Ако те качат с хеликоптер и те пуснат надолу – твърде вероятно е да не можеш да слезеш от върха и да загинеш там, горе.“
Прекрасен съвет, но засега го следват само планинарите. Политическите катерачи, които също трябва да се учат да се катерят бавно и постепенно до върха на политическата планина, явно често предпочитат да получат помощ от въздуха – ако може веднага на върха, а когато дойде до връщането назад, тогава ще му мислим. В този абсолютно погрешен стил на политическо израстване най-често се бърка компетентността със самонадеяността. Да я наречем условно „бърза компетентност“. Подобна грешка е лоша за амбицията на политика, но за обществото е направо фатална.
Стана някак си твърде познато да се предлагат за високи позиции изявени бизнесмени. Звучи добре, в началото като че ли завоюваният имидж работи от само себе си за кандидата. Но след това (понякога много бързо) се разбира, че вместо да ръководи умело и при спазване на всички закони изявеният бизнесмен си кара така, както е управлявал своя бизнес. И от това произтичат драматични грешки. Най-вече за държавата и за обществото. Искам да поясня, че между мениджъра на частен бизнес и мениджъра на обществени средства има една принципна разлика. Частният бизнес трябва да се ръководи рисково, понякога решенията се взимат самостоятелно за броени часове, много често бизнесменът изисква от своите съветници да се движат по ръба на закона с една единствена цел- бизнесът му да бъде конкурентен. И когато го прави умело, той става известен и дори попада в полезрението на политическите анализатори със своите интересни идеи и решения. За разлика от него, мениджърът на публични средства трябва да се движи много предпазливо, никога да не рискува защото ако загуби ще погуби публични средства и може да отиде в затвора, винаги да се допитва до широк кръг консултанти и да се огражда с дебела стена зад закона, т.е. да не смее дори да се доближи до неговите граници. И това се прави не от страх, а защото съзнанието че трябва да се защитават публичните средства е най-важното в работата на този мениджър. Управленците на обществени средства не са конкуренти помежду си- министерствата не се състезават за парите от бюджета, те ги получават на базата на техните планове. Но когато за министър се назначава човек, който няма нито ден управленски опит и никога не е ръководил никого освен самия себе си- по всяка вероятност в ръководеното от него министерство ще има проблеми. Най-малкият е проблемът с лошо съставеният бюджет.
Както виждате – два съвсем различни подхода. В единия случай трябва да рискуваме и да действаме без да се съобразяваме с нищо, а в другия- най-отговорната ни задача е да проведем бързо и легално търгове за обществени поръчки. Трябва веднага да кажем, че и единият вид мениджъри е нужен на обществото, и другият. Най-важното е да не объркаме местата им. В старите и развити демокрации това трудно може да стане, защото дори когато бивши политици се наемат на работа в големи частни компании те се употребяват не за взимане на важни решения, а заради техните връзки в обществото и по-скоро за съвети, като консултанти.
Обучението е важно, защото дипломата по право не дава от само себе си компетенцията да ровиш в конституцията, умението да караш автомобил, камион и влак не те прави автоматично министър на транспорта, а блестящата кариера в хирургията не може сама по себе си да ти подскаже как да се управлява такава сложна дейност като здравната система на страната. Да не говорим, че от ремонта на читалището в родното село на баба си не можеш да придобиеш компетенцията да управляваш културата на България. Въпреки, че за това министерство традиционно особени грижи не се полагат- явно много политици смятат, че като се оправи държавата културата сама ще си дойде на мястото. Както виждаме от последните събития, много от тях трагични, без култура обществото постепенно се превръща в зверилник.
В държавите с добре работеща администрация има специални академии за обучение на мениджъри на публични средства – има ги във Виена, има ги в Париж и на много други места. Дори вечно осмиваната и обругавана БКП в годините на социализма беше разбрала, че за да има постоянен приток на добри млади лидери те трябва да се обучават. И за това беше създаден комсомола и разните обществени и научни организации като Академията за обществени науки. Тези, които познават в детайли годините на социализма ще си спомнят, че успехите идваха когато някой добре обучен и образован политик заставаше начело на стопанската организация. Съответно провалите не закъсняваха когато подобна длъжност се заемаше от някой спуснат с хеликоптер, тогава много образно ги наричаха „парашутисти“. Нямаше да бъде никак лошо днешните политици да вземат акъл от грешките на старата партия. В днешно време само една партия, доколкото знам, системно обучава и образова своите млади политици, за да ги превърне в лидери. Другите работят като в лотария- търкат билетчета и се оглеждат да видят в кого ще попадне джакпотът, за да го привлекат в техните редици. За съжаление той така и не се явява. Имам подозрение, че изобщо не е сложен в печалбите.
За съжаление у нас все още няма разбираема и приета граница между богатството, спечелено по честен път в конкуренция с другите в бизнеса и парите, получени като „подарък“ на администрацията за използване на служебното положение. Дори понякога тези две форми могат да си съперничат по големина. И не винаги „подаръците“ идват под формата на пари, за да бъдат видимо укорими- това могат да бъдат апартаменти, строителни участъци, акции в добри компании, екзотични разходки из света и какво ли не още. За някои български политици този вид взаимоотношения създават усещането, че те не взимат подкуп, а благородно и почти безкористно помагат на родния бизнес. От което службата в администрацията става доста привлекателна и дори започва да си съперничи с реалния бизнес. За корупция, разбира се, никой не споменава.
Този порочен кръг продължава докато някой по-смел журналист не обяви публично, че отново сме сбъркали компетентността със самонадеяността. И какво ни остава на нас, обикновените избиратели след подобно просветление – освен да тръгнем към поредните избори.
Надеждата е, че хората постепенно започват да разбират за какво точно трябва да гласуват. И ще се опитат да го намерят в множеството от партии. Само ще напомня, докато у нас върви партийната борба, че в САЩ някои политици вече задават въпроса: „Не е ли време да променим изборите, които са основата на демокрацията. Вместо да избираме от двама души, да позволим на всеки който иска да управлява да участва в изборна лотария!“
Не е много като надежда, но…